Как хубаво беше в началото.

Тръпнех като ме погледнеш само. Чаках с нетърпение всяка среща, всяко позвъняване. Споменаването на името ти дори караше сърцето ми да препуска.

Как ме гледаше. Губех се в очите ти. Изпиваше ме с поглед. Поглед толкова нежен, влюбен.

Докосваше ме. Във всеки възможен момент, дори насън. Докосване толкова страстно и така гальовно.

А целувките ти... Допира на устните ти до моите ме изпращаше в един друг свят. Можех да стоя в този свят с часове. И стоях.

Заспивах в прегръдките ти и се събуждах в тях. Времето спираше в ръцете ти.

И аз приветствах всичко това. Наивното дете в мен вярваше. Вярваше, че винаги ще е като в началото.



Сега пак ме гледаш. Но не с онзи поглед. Докосваш ме, но не по онзи начин. Целувките са бързи, по навик, а на мен ми липсва онзи свят.

Детето в мен е все така наивно. Вкопчва се във всеки миг с надеждата, че ще се върне онова време. Началото.

Как хубаво беше.